За Япония — като за Япония

Жените при които все пак спираме, са най-доброто, на което можем да попаднем, след като близо час сме обикаляли из тесните, петдесетсантиметрови улички на квартала. Не са повече от петдесетгодишни, макар да изглеждат на шейсет. Сервират ни уиски и се поставят на разположение. Аз оценявам уискито. Искам второ — тия ме гледат учудени: за уиски ли съм дошъл тука? За уиски, ами за какво? Онова е познато — пък и с тези уморени и рухнали женици…

Излизаме — те заключват след нас. Ние сме значи последните за деня. Сега, уморени, парцал станали, ще си легнат горе на малкото дюшече, ще спят като пребити до сутринта два-три часа и ще станат рано, за да не ги изпреварят съседите, ще отворят, за да дойде първият клиент, пометено и чисто да завари. Може би ще извадят и стока за продаване — запалки, цигари, стъклария, плодове…

Два дни по-късно минах през друг подобен квартал. Този път рано вечер. Нагълтаха ме тесните улички и аз оставих да ме водят. Горната част е за домашните. Какво има там — не зная, не видях. Мога само да си представям какъв живот кипи в тези квадратни, малки, съсипани стари барачки, събрали в разкривените си челюсти милиони хора. Това е старо Токио. Старо и весело, колкото и много да му е тъгата — ако рече от социална точка да го гледа човек. Тук няма въздух, няма слънце, няма сигурност — всичко започва и свършва на тази малка уличка. Цели светове минават оттук, цели поколения се извъртат, които едва ли знаят и едва ли имат време да разберат колко и какъв е станал в това време светът, колко и каква е вече самата тяхна Япония. Това е едно Токио, оставено на доизживяване. Само че това Токио се доизживява весело. Особено вечер — между осем и десет — времето, в което аз се разхождам из малките улички. Това старо Токио сега крие раните си и не ги ближе, то още не е рухнало от умора и безсъние, то се е пригласило за гости и гримът по лицето му още не се е размазал. Малка компанийка — само мъже, най-вероятно чиновници, са се събрали на саке. Вече са пийнали и пеят, та се късат. После избухва смях. Един от тях ме вика. Аз се колебая — не познавам нрава им, не ги зная що за хора са, а кварталът, както и да го гледам, е подозрителен… Младежът ме заговорва на английски и е много пиян. Симпатичен млад японец — работи във фирма и получава добра заплата. Празнуват рожден ден. И им е весело, като че ли конкурентната фирма е фалирала… Избягали са от големия и модерен град, където е скъпо и луксозно, и са дошли при своята стара Япония. На саке, на внимание, което собственикът ще им окаже, на свобода — където могат да се посмеят, да попеят, да позабравят ограниченията и условностите на високо цивилизования свят, от който идват. Тази Япония тук е като стара баба — добра, мъдра и търпелива. Готова всичко да разбере и всичко да прости.